”Дано!”- то е словесен израз на нашето велико българско търпение, което един път е мъдрост, друг път е овчедушие ~ Марко СЕМОВ
Затворете си вечер очите, оставете грижите и тичането денем встрани и турете ухо пред радиото или пред малкия екран. Вземете една хартийка и молив в ръка и чуете ли думата „ Дано! ”, правете, каквото са правили в миналото терзиите и воденичарите – драскайте по една чертичка. За една вечер лист от тетрадка ще напълните с такива чертички, показващи честотата, с която използваме думата „ Дано! ”.
Като гледаме футболен мач на националния ни тим – какъв брой пъти ще чуете коментаторът да изиска да падне гол с „ Дано! ”. Като се зададе буря – емваме да се кръстим и да викаме „ Дано нас ни отмине… ”.
Идат избори – „ Дано този път имаме шанс ” – приказва и протяга ръка към пликчето нашенецът, без доста да мисли какво прави – той разчита на своето „ Дано! ”.
Война гърми към нас, съседите ни се стрелят един различен. Ние по кое време в църква, по кое време на одъра вкъщи се кръстим и викаме – „ Дано ни отмине ”.
… Питал съм се, за какво е това наше кряскане на тая дума. Поличба, проклинание, просто табиет или нещо доста повече – орис. С всичката й трудност, с всичките й посоки…
Или е последица от оня комплициран живот, който сме живели – посечени, бити, спасявани, оцелявали, още веднъж потъвали и изплували нагоре. Все време, в което сме губили държавността си, посичани са традицията и порядъкът. Колко време е било в историята ни – да вървят работите на България и на българите нормално, без принуждение, без комплициране. Без външна интервенция, която да обръща всичко наобратно.
Когато няма закони или в случай че ги има, те не са за всички – както е било постоянно у нас – на какво да разчита човек: на малките врати сред тях, на пролуката, която той може да зърне, да вдигне, в случай че може, летвата на закона, да се провре изпод и да бутне едно шише Троянска и прочие, и прочие „ Дано ”-то е разчитане на случайността, на шанса на обособения човек, разтягане на ръце в хаоса, в бъркотията, разпространение и натъкмяване в безредието… Който го може – оправя се.
Но нашето „ Дано! ” е и молба. Едни я насочат към Бога – „ Дано Бог да ни е на помощ! ”, други я насочат към шанса си, трети към самите себе си, четвърти към случайността и положителната самодива, пети, шести и така нататък Това е персоналната, скътаната вяра да те отмине метлата, да останеш някъде сред листата на тръстиката, непометен, избавен, измъкнал се…
„ Дано ”-то е и нашето примирие, нашата кроткост пред ориста. То е словесният израз на нашето велико българско самообладание, което веднъж е мъдрост, различен път е овчедушие… Само че до момента в който се разбере по кое време е едното, по кое време другото, тоягите удрят по главите ни. С „ Дано ”-то ние признаваме, че сме навели главите си, че чакаме да мине бурята, че се кръстим и се молим, нима се размине това, което доста постоянно не ориста, не Бог, а самите ние сме си „ надробили ”.
Избрано от „ Българска народопсихология ”, том 1, Марко Семов
Карикатура: aig-humanus.blogspot.com
